Вестник „Култура”, Брой 42, 4 декември 2015 г.
Младите и идеята за отвъдното
Продължавам за фестивала „Ажитато”.Сполучливо е заглавието; думата има значения, подходящи за състоянието на нашето време – освен „развълнуван”, тя означава и „бурен, неспокоен, раздвижен, възбуден, тревожен”. Избирам финалната вечер, озаглавена „Живот след края”, събрала две знакови творби на ХХ век, в които отвъдното е близо, но в различен контекст и перспектива. И може би затова най-напред не искам да пропусна да напомня за впечатляващата и, всъщност закономерна за младия артист дързост да посегне към толкова сложна музикално-поетична материя. Най-напред това е едноактната опера на Пуленк „Човешкият глас” (1958), написана върху едноименната драма на Жан Кокто. Певицата Нона Кръстникова и пианистката Мария Русева изпълниха проблематичния текст. Той е толкова по-сложен, колкото историята изглежда проста, дори банална. Пуленк пише в писмо през 1958: „Правя опера в едно действие „Човешкият глас” с Кокто. Вие познавате сюжета: една жена (това съм аз, така, както Флобер казваше: „Мадам Бовари, това съм аз”) телефонира за последен път на бившия си любовник, който се жени на следващия ден.” В тези няколко реда най-важното за изпълнителя изречение е декларацията „Това съм аз”. Пуленк. Той е, който прави творбата звуково уникална. Не случайно първата изпълнителка на ролята Дениз Дювал я е работила много с него, а и преподаваше по-нататък наученото. Освен психологически сплетения образ на любовното отчаяние, което води до отказване от живота, тук има един маниер в прочита, всъщност извънредно труден за постигане – всяко състояние на изоставената да се вокализира съвсем семпло. Пуленк пише дори: „Много семпло.” Трудността идва именно от това изискване за простота в израза, сложно изискване за по-млада певица с опит предимно в по-стандартен репертоар. Партията не се нуждае толкова от вокализиране с пълноценно вибрато, колкото от безпределно нюансиране в емисията, от дъхове, от смълчавания, от вокална риторика, близка до изстрадано, но степенувано в изказа „парландо”. Повтарящите се ноти изискват разнообразие в цветовата гама, но разнообразие ненатрапчиво, дълбинно прочувствано. Нона Кръстникова има всички качества да постигне реалния ефект на простотата, финеса, дори крехкостта на звука, на много места лишен от вибрато, но не от чувственост. Сложна материя, която й предстои още да покорява.
Докато „Квартет за края на времето” (цигулка, кларинет, виолончело, пиано) на Оливие Месиен не се оказа смислово проблематичен за камерния ансамбъл „Силуети”. От биографията на състава си припомням, че съшествува от 2008 г. Тази година направиха чудесен концерт на фестивала „Мартенски музикални дни” в Русе, където свириха със своя преподавател и ментор проф. Венцеслав Николов. Неговия огромен принос в изграждането на ансамбъла виждам най-вече във „възпитанието в смисъла”. Което означава подход към подтекста, към значенията, които могат да бъдат символни. Сложната метафизична концепция на квартета бе „разказана” на публиката с рядка инструментална чувствителност. Творбата има поразителна, безпрецедентна история: Месиен я пише като военнопленник в лагера Щалаг VIII A през 1941 г. и в същата година тя се изпълнява именно в лагера пред хиляди пленници. На пианото е авторът. Като се има предвид времето и мястото на създаване, може би никак не е чудно, че творбата е инспирирана от цитат от Апокалипсиса. А днес младите напомниха на своята публика нейната актуалност. Изразиха умно и прозорливо идеята за вечността, за непреходната светлина, за безсмъртието на нетленното. Бяха се вслушали в гласа на композитора, в неговите сложни, особени, както ги нарича той, ритми извън всякакъв размер, които помагат за отдалечаването от времето. Откриваха „нежните каскади от синьо-оранжеви акорди, обгръщащи със своя далечен камбанен звън почти грегорианския речитатив на цигулката и пианото” (Месиен).
В цялостно изградената много сложна форма (квартетът е в 8 части), „Силуети” изплетоха обагрен звуков витраж, в който съзнанието провижда познати нему картини. Освен в изцяло квартетните части, всеки един от квартета използва прекрасно своя шанс да изрази самостоятелно своите прозрения за „сега и отвъд”: кларнетистът Кристиян Калоянов в соловата си част „Бездната на птиците” с матови отсенки на звука и много събран, концентриран, фокусиран тон, Габриела Калоянова заедно с Лилия Жекова (забележителен клавирен арсенал) във „Възхвала на вечния Иисус” с почти прав, прибран, силно грабващ със смиреността си звук, или цигуларката Калина Митева във финалната „Възхвала на Иисусовото безсмъртие” с вълнуващото изпяване на красивата мелодия (Месиен е означил начина на изпълнение: „експресивно, райско”) върху повтарящата се ритмична фигура на пианото с пълзяща хармония...Още една важна стъпка на „Силуетите” по пътя към музикалния храм на ХХ век.
Екатерина Дочева