Вестник „Култура”, Брой 38, 18 ноември 2016 г.
Увереният ход на ансамбъл „Силуети”
В своята лекция „Камерна музика” Адорно споменава, че понякога камерните изпълнители, които знаят тайната на жанра, дотолкова предпочитат да слушат другия, че едва ли не само маркират собствената си партия. Неслучайно се сетих за тези редове, докато слушах трагичното ла минорно клавирно Трио на Чайковски, посветено „на паметта на един голям артист” (Николай Рубинщайн), във втората част на концерта на Камерен ансамбъл „Силуети” - Калина Митева (цигулка), Габриела Калоянова (виолончело), Лилия Жекова (пиано) и Кристиян Калоянов (кларинет), включен във фестивала „Аджитато”. Младите хора от „Силуети” ме респектират най-вече с впечатляващата последователност, с която градят, прокарват пътя си. Избират репертоар, важен за стремежа им да добиват най-различни инструментални и ансамблови умения – тук виждам, разбира се, и ролята на техния създател и учител проф. Венцеслав Николов. Очевидно са запознати и със съвременните тежнения в отношението към звукоизвличането и звукосъчетанието. Както и с многобройните начини да създават собствена звукова драматургия на музикалния текст. Разбира се, музиката на ХХ век, която те изпълняват с удоволствие, достатъчно е „помислена” в тази насока през транспозициите на извънредни идеи за звука. В пиесата на Чайковски обаче има широки полета на развитие, които в днешния ден изискват специално внимание към личния звуков портфейл. Секвенциите и повторенията като формообразуващ похват предполагат различно темброво осмисляне. Тъкмо това бе проблемът в прочита на триото, в който изглежда ансамбълът действително бе насочен повече към това да слуша другия, да бъде изряден в съвместността си, което ощети надграждането в колорита – особено във вариационната втора част, където във всяка от единайсетте вариации има още да се мисли по посока на съотнасянето на тембър, щрих, баланс, различен облик на повтарящи се структури като клавирните арпежи, например... Сигурна съм, че нататък ансамбълът ще преодолее тези „капани” в движението на музиката и ще постигне по-различна звуково-темброва картина на тази композиция.
Впрочем, първата част на концерта в това отношение бе безкрайно интересна. Най-напред със съпоставянето на две толкова различни като идеи, съдържание и инструментални подходи пиеси – съвсем ранното Трио за кларинет, виолончело и пиано оп. 3 на австрийския композитор Александер фон Цемлински, което той е писал 25-годишен, и импровизационно означените „Контрасти” за кларинет, цигулка и пиано на Бела Барток. Цемлински създава своето трио няколко години след премиерата на кларинетното трио на Брамс, чието влияние върху младия, тогава 25-годишен композитор, е съвсем добре доловимо. Много солиден прочит от страна на „Силуети”, отчитащ необходимата плътност на звука, прозорлив подход към формата, разумно разчитане на ефектите от колективния щрих, търпението във фразирането (впечатляващо ансамблово легато), умело „лавиране” през хармоничните идеи в пиесата и акустично разбирателство. Във втората част на триото „Силуети” резонно подчертаха тематичната еманципация на автора с експресивната тема, „предсказваща” бъдещите негови опуси, за да завърши наратива с традиционно завръщане към първоначалния тематизъм, запазвайки тембровата плътност на ансамбъла със специфичната звукова глъбинност.
Абсолютно противоположна атмосфера създаде пиесата на Бела Барток „Контрасти”, която всъщност е тричастно трио, написано по поръчка на прочутия американски джаз кларинетист Бени Гудман и е посветена на него и на цигуларя Иожеф Сигети. Пиесата артикулира стилизация на унгарски музикален фолклор и още от първия си тон внася изкушението на импровизационното внушение, което Калина Митева и особено Кристиян Калоянов „грабнаха” веднага. И останаха в този звуков театър през цялото време, изпъстряйки прочита си с неудържими, грабващи вниманието звукови хрумвания, отиващи към танца, към пародията, към остроумното деформиране на материала, а пианото на Лилия Жекова като че ли имаше леко дисциплинираща, стабилизираща функция. Най-ефектна тук е партията на кларинета и този ефект бе „изигран” с фантазия, но без използването му за евтини трикове, а с много вкус и въображение от Калоянов (и в каденцата му също). Вкусът и културата бяха определящи и за втората част, където разговорът между цигулката и кларинета някак се прекъсва от тремолиращото пиано. Изключително трудната фактура с разновидното, „синкопирано” движение в третата част сякаш активизира ансамбъла да я изсвири инструментално мощно, пробивно, с невероятно „изречена” каденца от цигулката, с някаква много симпатична състезателна „хищност” към предизвикателствата на фактурата, която стъписва и респектира. А финалът на триото с характер на перпетуум мобиле, провокиращо ускорено дишане, бе перфектно изигран звуково от тримата артисти. Концертът и публиката, която го посети – като количество и качество, ми дават надежда, че освен талант, какъвто ансамбълът притежава, той е зареден със сила и устойчивост и ще продължи да създава своите идеи в елитното изкуство.
Екатерина Дочева