www.yidealist.com

(Не)знайните герои на днешна България

Затвори страницата още сега! Ако искаш да прочетеш славна ода за самопожертвователната гибел на български възрожденец, то тази статия няма да оправдае очакванията ти. Нейните герои са други – те са тук и сега. По подобие на падналите юнаци, които почитаме днес, също са революционери в сферата си. Носители и вестители са на своеобразно Възраждане – това на българската класическа музика, на културата, на стойностните изкуства и нрави.

Мрачният и втръснал до болка ритуал на излитане от Терминал 2 в комбинация със сухия хлебец на Bulgaria Air означават само едно – кисело настроение и липса на контакт с останалите пътници. Проточилото се чакане за багаж на берлинското летище „Tегел” не вещае особено положителна промяна, но тъкмо тук за първи път се прокрадват нейните силуети.

Запознавам се с Калина, Габриела, Лилия и Кристиян случайно, непринудено, но и някак съдбовно. Привличат вниманието ми още на летището и мигом разбирам, че са музиканти. Издават ги големите и тежки калъфи за инструменти, които носят на гръб. На фона на попържните и нетърпението за цигари на солидната туристическа група от България, младежите излъчват специфични дух, енергия и целеустременост. Изглеждат наясно защо са тук и накъде са се запътили.

Не намирам кураж и време да ги заговоря на лентата за багаж и се забързвам към изхода, само за да изпусна първия автобус на път за центъра. Нервно изчаквам един объркан сънародник да обясни на развален английски докъде трябва да стигне и се добирам до касите, за да си купя билет. Мятам се в следващия автобус секунди преди да потегли и поднасям извиненията си към две възрастни немски дами, които се оказват на пътя на огромния ми куфар.

Още преди да съм се огледал наоколо чувам родна реч точно до мен. „Какво ли значи Fahrausweis?” току-що е попитал същият младеж от музикалния квартет, привлякъл интереса ми на летището. Без да съобразя, че въпросът сигурно е риторичен, се впускам в обширни пояснения за произхода на думата и спецификите на публичния транспорт в Берлин. „Не си хабете парите за билети, ако сте тук за кратко – шансът да ви проверят е минимален”. За отрицателно време вече съм успял да разкажа кой съм, откъде съм и какво търся в немската столица. Усещам, че съм говорил твърде много и поспирам да си поема въздух, подканяйки събеседниците ми да разкажат повече за себе си.

Четиримата приятели са възпитаници на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”. Свирят заедно вече четири години и след завършването си отдават цялата си енергия и страст на своя камерен ансамбъл „Силуети”. Биографията им, с която се запознавам впоследствие, изглежда впечатляващо. Изнесли са редица концерти на територията на страната и чужбина, включително във Виена, Прага и Будапеща, където свирят в качеството си на стипендианти на Международната лятна академия. На същия форум през 2013-та получават и специалната награда ”Förderpreis”, с която малко млади изпълнители могат да се похвалят. В австрийската столица изкарват и майсторски клас при бележития проф. Йоханес Майзел, който завежда катедра камерна музика във Виенската консерватория.

Повечето от тези подробности научавам сам след обстоен прочит на интернет страницата им http://silhouettes-ensemble.com/home-bg.html. Калина (цигулка), Габриела (виолончело), Лилия (пиано) и Кристиян (кларинет) са изключително скромни, земни и сдържани в разказа за своите предстоящи участия на немския остров Зилт в Северно море. Притежават култура, интелект и такт, за каквито много песимистични езици в съвременното ни общество твърдят, че са на изчезване. Слушам ги и си мисля за покойния си дядо акордеонист, за брат си, който така и не сбъдна мечтата си да се учи професионално на пиано като Лилия, за всичките родни „лоши пророци”, които сляпо вярват на стереотипа за младия българин с ланец на врата и чалга ритми в главата. Става ми мило, че отново съм срещнал връстници с такъв музикален вкус, с подобни светли мечти и идеали, които преследват на такова разстояние от дома, макар и само за няколко дни. Не като мен и приятелите ми, които от години физически са далеч от родината. Стремежът и мисията на ансамбъл „Силуети” са да творят и популяризират камерната музика в България. Аз пък им пожелавам след години да ги слушам в Royal Albert Hall, където наскоро се наслаждавах на класически изпълнения от Classic FM.

На прощаване с музикантите пренебрегвам многобройните им молби и увещания да не го правя и със сръчно движение просвам огромния син куфар насред Alexanderplatz. Под възмутения поглед на един немски дядо разравям купчината от костюми и официални дрехи, за да намеря кутията с домашно приготвена баница и вафли „Ная”. Подавам ги на новите си приятели с твърдото и адски успешно „Ще се обидя, ако ми откажете”. Споделям им, че същата вечер съм канен на гости – да ядем кюфтета, вино да се лее с българската студентска организация „Хъшове”. Напук на очакванията ми че ще предпочетат да се насладят на нощен Берлин, младежите ни изненадват с няколко бутилки хубаво вино и чипс. На следващия ден ме канят да споделя културната им разходка из местните музеи и ме водят на операта „Цар Давид” в най-голямата и изящна концертна зала в града. На свой ред им обещавам да използвам контактите си, за да организираме тяхна изява в Посолството на България в Берлин или в културния ни институт тук.

Да срещна сънародник в чужбина за мен винаги е било приятно преживяване. Запознанството ми с ансамбъл „Силуети” обаче е съизмеримо с неповторим душевен празник. Талантът, страстта и отдадеността на младите музиканти ме заредиха с ентусиазъм, радост и надежда, че стереотипите никога няма да надделеят над идеалите и мечтите. Макар да не съм специалист в музикалната област, знам едно – фалшът, кичът и пошлостта може и да се продават, но красотата, вдъхновението и изяществото не се купуват! Те са дар, който само истински стойностната музика е в състояние да предложи. Четири от нейните революционни олицетворения отдавна не са просто силуети. Те вече са греещи слънца на небосклона на възроденото българско, а и на всемирното изкуство. Запомнете имената им!

Д. Д.